Кой уби Яворов зад канала?

Бракониери изсякоха романтиката в полите на Витоша

Ивайло ДИМАНОВ

Казват, че България е страната на убитите поети. Някои като Вапцаров все още ги водят терористи. Други като Яворов умираха неведнъж. Умират и днес, щом някой постмодернист реши да издевателства над паметта и текстовете им, превърнали се в тест за нашата чувствителност и гордост.
Днес мнозина режисьори злоупотребяват с намесата във вътрешните работи на драматургичното произведение. Вероятно забравят, че оригиналният текст е суверенна държава. Я си представете, че на някой му скимне да отцепи Родопите и Мизия, да облече Ботев в женски дрехи и да пусне чайки над Витоша. А Тракия да насели с пигмеи от племето ака. Какво значи нов прочит? Четене на трънски диалект или чудовищно прекрояване на текста до степен, в която литературоведите да се чудят колко реда от оригинала са оцелели? Да псуваш като хамалин от Сточна гара в романтична сцена на флорентинска любов или да денсиш хип-хоп в рапърски одежди, наместо скучен гавот в пиеса на Молиер -  но моля ви, това не е нов прочит, а вероломна агресия!
Друг път може да си верен на текста като кувейтска ханъма и да четеш дори запетайките, маркирани от автора, но да го правиш с омерзение. Да рецитираш култовите строфи на Яворов "Две хубави очи..." и да плюеш вода върху публиката - това вече не е гаргара, а гавра. И ако ексцентричната млада режисьорка Лили Абаджиева вършеше тая гавра с нас, вероятно щяхме да махнем великодушно с ръка. Зрителят свикна с нейните странни експерименти над търпението и конвенционалния вкус. Но гаврата е с мъченика на българската поезия Яворов и емблематичната му пиеса "В полите на Витоша". Драмата на Мила и Христофоров не е реплика на "Ромео и Жулиета", това е жестоката лична драма на самия поет, прозрял съдбата си. Негови съвременници отиват още по-далеч, твърдейки, че пиесата е автобиографична метафора на отминали събития и съкровени желания. Подир философско-поетичния си дневник, писан в Париж, все още замаян от гибелта на Мина, Яворов разказва шекспировата притча за невъзможната любов. Но, забележете - не някоя абстрактна, абсурдна, забулена в тайнство и недостоверност любов, а своята истинска трагична любов! Затова трето действие в един ъгъл от гробището край София е самородният изумруд в драматургичната поетика на Яворов. С надгробни теменуги героите скришом от целия свят отбелязват годишнината от своята първа целувка. Ала кой знае защо тъкмо сакралната среща на Мила и Христофоров липсва в най-новата "модерна" трактовка на Абаджиева в Малък градски театър зад канала. Тая сцена е отишла не зад, а направо в канала. Вместо това вестникари и политици се псуват като сутеньори на Околовръстното, а трагичната случка с трамвая е заменена от състезание по надплюване с хлебни залци. Интересна хрумка. Чудя се как само не облякоха Христофоров в женски дрехи, а Мила съвсем я съблякоха, милата... 
Балетните стъпки, скечовата рецитация, цялата тая буфонада и гротескова акробатика съвсем помрачиха тънкия сноп светлинка в двете романтични сцени, оцелели в "полите на Витошка". Ексцентричната режисьорка неведнъж е афиширала своята откровена неприязън към традиционната трактовка на любовните сцени в световната драматургия. Вероятно е някакъв подсъзнателен афект от терапевтичния ефект на чистата и свята поетика. Инак не бих могъл да обясня кощунствената дързост до омаскариш душата на поета. И да пуснеш най-накрая старото парче за мистър Джоунс. Нерде Яворов, нерде "Би Джийз", както казва народът.   
Всеки път, когато пиша за театър, дори да не съм харесал някой спектакъл, неизменно каня зрителя да иде в храма на Мелпомена. Заради неповторимото съпреживяване.
Този път, уви, не ще го сторя. Заради Яворов

17 април 2007 г.