Ах, онзи джаз!

Ивайло ДИМАНОВ

Да драматизираш култовия мюзикъл "Ах, този джаз" само по себе си е театър на абсурда. Все едно на Бродуей да поставят "Пирин фолк фест". Или Борис Димовски да нарисува Мона Лиза. Ерзацът е предопределен още в самата идея. Защото когато един творец реши да интерпретира емблематично произведение на изкуството, той трябва да е наясно със себе си. И да си отговори на един простичък въпрос: "Какво искам да кажа на хората?" Страхувам се, че проблемите на Борис Панкин и неговата "световна театрална премиера" започват тъкмо оттам. Улисан в мащабния си проект, той е забравил тъкмо тази праисторическа дилема, пратила не един и двама модернисти в музея на забравените.
Шумната рекламна кампания на суперпродукцията "Ах, този джаз" в Народния изигра лоша шега на режисьора Борис Панкин. Той така се стараеше да омайва настоящи и бъдещи спонсори, че вместо тях смая инак трудно поддаващата се на рекламни внушения традиционна театрална публика. И хората се наредиха в дълги, нетрадиционни опашки пред касите, за радост на директора Васил Стефанов. "Ах, този джаз!" е един необичаен аспект за театъра, публично призна той, ние имахме опасения дали публиката ще одобри този опит да разнообразим репертоара, встрани от почерка на Народния театър."
Този "опит" се оказа скъпоструваща авантюра, но лично на мен ми се струва, че не бива да зачеркваме труда и усилията на толкова много хора, които по никакъв начин не носят вина за чужди мегаломански амбиции. Трупата на "Арабеск" бе въодушевена да прави модерен танц-театър, а се получи кафе-театър с няколко танца. Чудесният актьорски екипаж също няма вина за водата в трюмовете на академичния "Титаник". Мислите ли, господин Панкин, че ако мюзикълът би могъл да се драматизира, по световните сцени щяха да пасат трева? Сетих се! Всъщност те са чакали г-н Панкин да осъществи своя космополитен проект и да го поканят на турне отвъд океана. Нищо друго не ни остава, освен да чакаме. Следващият проект вероятно ще е "Вълшебникът от Оз". Да се готви "Брилянтин".
Театралната версия на "Ах, този джаз" има резон единствено заради образователната си мисия. Младите хора, родени след филма, гледайки театралната версия ще вкусят шоколад "Милка" хем от Своге, хем от соя. Соята обаче няма нищо общо със сой. Предубедени колеги на Лесли Пери, окарикатурената кинокритичка, неуместно политизират явлението Панкин. Най-вече заради номенклатурния му род. Клеймят мюзикъла априори, понеже Борис Панкин е всъщност Велчев. Проблемът в никакъв случай не е политически, а творчески. Но тогава откъде извира тая исполинска храброст да посегнеш на култови заглавия и да ги омаскариш?
Всеки от нас, щом дойде фаталният час, съвсем човешко е да поиска отсрочка. Гидиън нехае за себе си и подритва живота си като празна консервна кутия. Отсрочката Гидиън иска, за да спечели време и връзва удивителен флирт със Смъртта. Той е започнал нещо значимо, в което е вплетена съдбата и усилията на много хора, на които държи. И шоуто трябва да продължи. Филмът показва с хирургическа точност как режат гръдния кош на героя, но забележете, докато продуцентите забиват нож в гърба му - май на това му казват метафора. Сърцето е цялото в кръв. Как ще покажете на театрален език скенера, филмовия запис на животоспасяващата операция, как ще ни внушите колко е крехък животът, г-н Панкин, или както там се казвате?
В едър план заковават ръкавицата на Нейно Величество Смъртта - фрагмент, който те кара да настръхнеш. Как от първи балкон да зърнат ръкавицата на гальовната Елена Петрова. Ами прочутата сцена, когато Гидиън разговаря с... Гидиън? Как да го разиграеш в театъра? Може би трябваше да клонираме Ники Сотиров? Сцената с бурканите, пълни с мозъци във формалин, е алегория на тленното ни присъствие на купона. Гидиън удря главата си в стената, тече кръв, той иска живот, разкъсва системите, с които творецът се чувства завързан... Влиза в чужда болнична стая със стенеща от болка жена. Прегръща я и казва:"Обичам те!" После я целува и тя забравя болката. Здравей, надежда, умиращите за теб те поздравяват! Има една страхотна сцена във филма, когато трупата репетира труден елемент с ходене назад на ръце, а през това време Гидиън гледа дъжда през прозореца. Той е някъде другаде, а танцьорите тръпнат в очакване. Във филма действието тече изключително динамично, като в клип, с много микс, препратки и кашове. Финалът - смъртта попива потта по челото на Гидиън, докато му слагат упойка. Бай, бай, лайф! Блясък, оркестър, страхотни костюми с кръвоносната система, пак метафорка. Как да го изиграеш това на театрална сцена? Г-н Панкин, във филма 50 пъти показаха сърца, а вие нацвъкахте 400 електрически крушки барабар с рекламните слогове на спонсорите. Сякаш не умира човек, а върви PR кампания "Да запалим коледното дърво на "Кока-кола". Грешките на режисьора са в пълен дисонанс с актьорския ентусиазъм и хъс. Ако трябва да бъдем честни, в театралната версия, без това да е заслуга на режисьора, има попадения, които заслужават адмирации. Особено изпълненията на Мариан Бачев, Аня Пенчева и Ники Сотиров. "Арабеск" също подходи професионално и отговорно, но е съшит като кръпка от шантунг върху вехта аба. Модерният балет е и Баланчин, и техниката на Греъм, и Иржи Килиан, и релиз, и физикъл данс, и всеки порив на тялото, който носи емоция. Съвременният танц не трае пранги и "драматургия" на организирания хаос. Къде сме ние? И танцът на ангелите, и еротичният танц, и танцът на жените на Гидиън са като маслинката в изпития коктейл, докато във филма танц и музика са в естетическа хармония с пестеливото повествование, синтетична част от историята, която Боб Фос ни разказва. Затова американският мюзикъл е запазена световна марка. Като класическия уестърн и кънтри музиката, като "Кока-кола" и "Макдоналдс".
"Ах, този джаз" е притча за твореца и смъртта. Затова във филма най-красива е Анджелика. Това е главната женска роля и не кой да е, самата Джесика Ланг я играе. В театралната версия най-изкусителната родна актриса Аня Пенчева играе ролята на бивша съпруга с рога. Че кой нормален мъж, щом има Аня, би помислил за друга? Във филма дъщерята на Гидиън е дванайсетгодишна, а Марта Кондова е малко над тая възраст. И когато трябваше да скача в скута на баща си, едва не го събори...
Сценографията на заместник-министър Токаджиев е провал. Не знам дали е негова заслугата за коледната украса, вероятно и спонсорите са предявили свойте претенции. З00 000 лева са това, не е шега работа. Заради поредния танц огромни пространства от сцената зееха празни като Марианската падина и така смаляваха главните действащи персонажи, сякаш се бяха изгубили сред пустинята.
Предполагам единствената разлика в ксерографирания "нов прочит" на Панкин бе, че Ники Сотиров пиеше разтворим витамин С, а Рой Шайдър - декседрин.
Спомням си един друг шедьовър на Боб Фос, филмът "Лени" В него Дъстин Хофман великолепно пресъздава легендарния шоумен Лени Брус, съден в няколко американски щата заради острата сатира над лицемерието и фалша в съвременния свят. Та там имаше една сцена, когато цивилни ченгета чакаха Лени да каже нещо нецензурно и да го закопчаят, а той, нехаещ, питаше тълпата колко пъти е консумирала френска любов. За да избегне неприличните думи той използваше израза "бла-бла". Тъкмо за тоя идиом се сетих, докато гледах световната театрална премиера на панкиния римейк.
Ала както се казва, керванът си върви, шоуто продължава.

29 декември 2006 г.