В театъра всичко трябва да бъде прекрасно

Ивайло ДИМАНОВ

Ако искате да ви отрежат главата наужким, идете в Сатирата. Там дават "Отделената глава". Премиерно заглавие, което е злобна метафора за промените в ръковоството.
Ако искате да ви отрежат главата в буквалния смисъл, идете в Народния. Там един билет вече е 20 лева, независимо дали над главите ви пърхат чайките на Морфов в "Дон Жуан" или Аня Пенчева пърха в "Ах, този джаз".
Ако искате да ви заболи главата, идете във Военния. Там ще ви предложат унгарско "Нахендряне", в което откровено ще ви напсуват 37 пъти и главата ви ще излезе извън всякакъв контрол.
Ако искате да се насладите на идилията на Антон Павлович Чехов, неподправена и автентична, с цялата красота на провинциалната руска романтика, идете в Младежкия театър. Там играят "Вуйчо Ваньо", постановка на Стефан Мавродиев.
Всъщност, само преди шест години Леонид Хейфец постави "Вуйчо Ваньо" в Народния и това бе сериозно театрално събитие, предопределило съдбата на родните "Аскеери". Новата премиера в новия стар Младежки театър всъщност е толкова стара, че от първата й световна премиера ни разделя цяло столетие. Тогава защо Мавро, поет по душа и актьор по призвание, се е заровил в реквизита с изтъркани грамофонни плочи? Вероятно има някакъв нов прочит, шепнат боязливо наплашените театроведи, макар че както казва Морфов, у нас такива птици няма...
За мен театъра на Чехов е истински, съвременен, далеч от "героизацията" му, която е постигана дълго и съзнателно в съветския театър, признава Мавродиев. Ритъмът вътре е сегашен, днешен и в този смисъл моя крайна цел е идентификацията на съвременния зрител с героите и най-вече с времето, което изчезва и ни оставя без значение и за нас самите. Във "Вуйчо Ваньо" всичко е прекрасно, любовно, объркано, летят страсти, разминавания, срещи и разочарования, омрази, но всичко това е все пак сюжет, докато трагичното жило се крие в осъзнаването на илюзията за смисъла на човешкия труд.
Постановката на Мавродиев не е нов прочит и слава богу. "Вуйчо Ваньо" е емблематично заглавие в световната драматургия и ако някой тръгне да прави екзистенциални версификации, би трябвало да го съдят за углавно престъпление. Но не го. Видяхме "Четвъртата сестра", видяхме американски модернисти, които качват Соня Александровна на пилон, видяхме и Куркински, който е едновременно и дамата, и кученцето, и каишката.... Чехов не е писател. Той е невероятен психоаналитик на руската душа, едновременно с това прекрасен художник и музикант. Да, у човека всичко трябва да бъде прекрасно, въздиша доктор Астров, чудесно постижение на Малин Кръстев. Той така добре партнира със Станка Калчева, сякаш са си роднини. Нейната Елена Андреевна е меланхолична, но страстна, изпълнена с надежда и копнеж. Ако трябва да посочим най-голямата заслуга на режисьора Стефан Мавродиев, това е превъзходния актьорски екип от свои и чужди гости. Великолепен е доскорошният директор на театъра Георги Кадурин в главната роля, отлично играят Илия Добрев, Иван Несторов и всички останали участници в спектакъла, който непременно трябва да се види. Защото пиесите на Чехов са лукс, който забързаният и озъбен делник рядко си позволява. В добрата стара Англия, когато душата на човек зажаднее за изящна словесност, той отива в Кралския театър да чуе кристалните строфи на Шекспир, недостъпни за мръсни ръце. Ако сте в София и душата ви зажаднее за нещо красиво и чисто, идете в Младежкия театър. Да гледате "Вуйчо Ваньо".

09 октомври 2006 г.