ИВАН КУЛЕКОВ ЗАСТРЕЛЯ ЕДИН БЪЛГАРСКИ ВИЦ

Ивайло ДИМАНОВ

Късно вечерта на 11 януари 2005 г. на камерната сцена на Сатиричния театър известният бос на престъпния хумор Иван Кулеков хладнокръвно застреля от упор последния български виц. На мястото на инцидента пристигна оперативно-следствена група, но отказа всякакви изявления.
Работи се по няколко версии за това чудовищно престъпление, но отсега е ясно - рецидивистът не е действал сам. Негови съучастници са хладнокръвният кинорежисьор Пламен Панев, пласьорът на вестникарски рисунки Анри Кулев и особено опасният актьор, издирван за няколко уГлавни роли – Веселин Цанев.
Ако непредубеденият театроман се довери на най-новото заглавие в репертоара на Сатиричния театър и отиде с нагласата да се спука от смях, ще остане дълбоко и трайно разочарован. Защото в "Един български виц" няма виц.
И не Иван Кулеков го застреля, а нашето риалити Битие. Това е една гротеска. Типична кулековска гротеска с всички особености на родния абсурд.
Някога Мирон Иванов, мир на праха му, обичаше да казва: сатириците са най-тъжните хора на тоя свят. Такъв е и Кулеков. Помня първите "ръкописи", кривите му рисунки и странния хоризонтски хумор. Прав е Сашо Андреев от Дойче веле" – Иван никога не е умеел да разкаже сладкодумен виц. Неговият хумор е отчаяно послание на корабокрушенец в бутилка от оцет. Неговата усмивка е ученичка с бели чорапи в тъмния киносалон, където днешният Мунчо с потекли лиги раздава справедливост. Своята справедливост. Зелев сок срещу алкохолизма на един народ.
Твърде много командировки натрупа това момче, ще рече някоя страстна почитателка на Би Ти Ви от шести ред вляво. Да, така е, Кулеков обиколи сиропиталищата на България и натрупа още повече негативизъм в и без това не дотам бодряческата му чувствителност.
Вероятно и Сократ е ходел в командировки, но дали е заварвал жена си със съседа – историята мълчи.
Да разкажеш съвременна битова драма без "Един мъж се връща от командировка ден по-рано...", е все едно да си Шарл Перо и да не започнеш с "Имало едно време..." Тъкмо така започва и своята най-нова история Кулеков, съшита от отделни случки, разказани вече по немското радио. После случките станали книга. А книгата – пиеса на абсурда. Дори и да се пръкне филм, едва ли ще бие рекорда на Светослав Мичев и бестселъра му "Синът на Мария"... Два снаряда не падат два пъти на едно и също място, но лично аз бих гледал повторно "Един български виц". И знаете ли защо?
Защото ми омръзна тоя абсурден аржентински сериал, дето го живеем. Омръзна ми да гледам как хората напускат долното течение на Дунав, за да идат по долното течение на река Хъдзън и да си хвърлят хайвера. А философът, който остава тук на инат, продава яйца и кокошки, без да се пита за причинно-следствената им връзка. Всички ли оглупяхме през тия петнайсет години?
Дори драматурзите? Не вярвам.
На фона на постната бобено-каналеграндоманска млада българска драма, ако бе жив Ботев, мнозина от младите ни драматурзи нямаше да са.
Кулеков е жив и здрав. Слава богу, жив е и българският театър. И е богат. Духом.
Очевидно у нас умират само бедните, останалите ги застрелват.
Но когато жена ти изтърсва през зъби: "Халал да са ти и Платон, и Фройд, и Пинк Флойд, защо не стана фолк певец?", на теб ти иде оная хамлетовска дилема – да я убия ли, или да не я убия?
И ето как самобитният нашенски абсурд се превръща в театрален. Великолепното актьорско присъствие на Веселин Цанев, оригиналният кинематографичен декор на Анри Кулев, удивителната режисьорска хрумка с накъсаните усмивки от старите ленти ще превърнат зрителя в съучастник. Нещо повече – съмишленик. И в уморения му от семкаджийски екшъни и просташка чалга мозък нещо ще трепне. Зрителят ще грабне пушката на Станиславски и сам ще застреля вица. Онзи тъп виц, в който разни онанисти му говорят за любов...
А Кулеков без съмнение трябва да бъде осъден. За двойно убийство на нашите мечти и надежди. Ало, бат’ Бойко, къде са белезниците?

12 януари 2005 г.