Стефан Цанев изнамери
ПОДКОВАТА НА ЕДИН НАРОД

Бойко Богданов постави "Конят на Александър Велики"
в театър "София"

Ивайло ДИМАНОВ

Какво правят двама, като се съберат на едно място? Двама българи правят партия. Двама безделници почват сантасе. Двама поети съставят антология... Двама талантливци сътворяват мистерия.
Мистерията на българските поети Стефан Цанев и Бойко Богданов трябва да се види на всяка цена!
Не, няма грешка. Режисьорът Бойко Богданов също е талантлив поет, доказал себе си още преди епохата на театралните трилогии.
Още от времето на соцнаивизма и аленмаковската малка правда. При това – пеещ поет, с особен вкус към хепънинга и „вся остальная пърформщина”...
За критици с вмраморени мозъци, както е казал класикът, за критици със слаби сърца посещението на "Конят на Александър Велики" не е препоръчително. Най-новата премиера на театър "София" е провокативно, но логично продължение в посоката на творчески търсения на младия и талантлив режисьор Бойко Богданов и помъдрелия вечен бунтар Стефан Цанев.
Добре поне, че можем да сънуваме и да опровергаем, че ни няма, признава режисьорът, който всъщност е главният "виновник" да се случи най-новата пиеса на Стефан Цанев. Провокатор в добрия смисъл на думата е и Вечеслав Парапанов, чиято сценография ни захвърля в гротескния ъндърграунд на постното ни постмодерно отечество, което всеки от нарицателните герои е готов да смени я за подкова, а за една гроздова, я за два долара...
Злободневието в първата част не е самоцел и евтина публицистика, прицелена в болното място на масовия зрител, а мишена за философския снайпер на автора в края на опоетизирания абсурд. Какво прави един просяк, щом намери стара ръждясала петала? Сяда да мечтае за кон. Сетне за подвизи... Сам юнак на коня, да, но нямам кон! Предубеденият критик ще открие алчната млекарка на Лафонтен, но тук прийомът с "врътката" е жестока самоирония на вродения ни балкански наивитет. Липсва само Костурица да го конвертира за един-два "Оскара". Класическата градация опитва да превърне безкрайния петък на нашия мизерен животец в разпетия петък на един народ. И насред задрямалото ни отечество комай само сляпата баба Йоца ще чуе "тихинко" тропота на митичния Буцефал и ще рече: "Язък ви за свободата, язък ви за демокрацията!" Щом тиквен цар дупка в глобуса ни издълба.
Щом трябва да се правим на весели, за да не се издадем, че сме гладни.
Впечатляващо е хармоничното звучене на целия актьорски екип, прекрасните музикални хрумки на режисьора Богданов и акапелната капела в сол мажор. Истинско престъпление ще е, ако "Конят на Александър Велики" остане на първо четене в обоза. С този отворен финал пиесата плаче за продължение. Докато Буцефал не влезе във всеки дом, докато ония с вмраморените мозъци не проумеят, че дошло му е времето да си ходят. Защото не само на талантливата душа на поета, на целия наш народец душата му плаче за бяло. За чисто душата му плаче!

16 февруари 2004 г.