ПЛАЩАМ СИ!

Тъжно ми е.
Може би защото нямам приятели.
Повечето измряха. Други се ожениха, което не е кой знае колко по-различно. Последният верен приятел преди двайсет години замина на екскурзия до Италия. Скоро получих писмо. Животът на Запад бил суров и коварен, покрай ушите му непрекъснато пищели куршуми, а даже и любовта там се купувала с пари. Приятелят ме съветваше да не върша щуротии като него, ами да си седя в родната райска градина с разцъфнали рози и вакли стада… Милият той! Вероятно не знае, че за тия двайсет години ние направихме това, което други народи не могат и за сто…
Скъсах писмото, но не ми стана по-малко тъжно. Най-лошото е, че не знам защо ми е тъжно. А толкова други неща знам.
Знам отсега кои два футболни отбора ще спорят за шампионската титла. Знам още колко години трябва да изплащам жилищeн заем. Знам колко харчи „Харлей Дейвидсън” и колко е хонорарът на едното око на Темида. Единния си граждански номер знам. И как да си купя 5 декара от Южния парк също знам…
Само не знам защо ми е тъжно.
Качвам се в едно такси.
- Карай!
- Къде?
- По улицата, естествено. Няма да тръгнем по тротоара, да газим хората, я!
- Исках да кажа в каква посока?
- Все ми е едно. Ако ти е кеф, карай към Маями.
- А може би към „Пирогов”?! Тия горещини понякога удрят право в малкия мозък. Като ви гледам такъв зачервен, сигурно и кръвното ви е високо.
- Не бе, братко, тъжно ми е. Нямам ли право веднъж в живота си да ми е тъжно?
- Що бе, я виж какви кандидат-студентки са наизлезли само по потник, как ще ти е тъжно? Да не би жена ти да ти изневерява с негър, а?
- Глупости, негърът ще избяга, като я види.
- Неприятности в службата, значи?
- Напротив, имам само един началник над главата си и не се оплаквам…
- Ти да не си свещеник?
- Не, писател. Писател на свободна практика.
- Ами кой тогава ти е началник?
- Моята негърка. Бих я заменил срещу центрофуга за мед, но съм диабетик. А и свикнах с нея…
- Добре де, щом си писател, можеш ли да напишеш нещо за мен? Плащам си.
- Да напиша нещо за теб?!
- Ми да. Колко ти дават в издателството за един роман?
- Зависи. Хиляда – хиляда и петстотин. Ако е криминале, може и повече…
- Имаш пет бона от мене. Обаче сключваме договор. Искам хората да ме уважават, омръзна ми да ме сочат с пръст и да ме наричат „бакшиш”, „печалбар”…
Някакъв тип маха яростно като стрелочник пред затворен коловоз. Спираме.
- За гробищата става ли? Много ви моля, закъснях!
- Тъкмо натам сме тръгнали – обаждам се аз. – Качвай се!
- На погребение ли? – таксиджията оглежда с критично око брадата на новия ни спътник.
- Не, на работа…
- Да не си отче наш?
- Художник съм. Но понеже изкуството е в упадък, правя надгробни паметници…
Очите на шофьора светнаха.
- А можеш ли, щом си художник, да ме издокараш на портрет? Ама голям портрет – колкото стената на един хол. Така, както си карам колата, а? Можеш ли? Плащам си…
Изведнъж ми става още по-тъжно. Слизам и тръгвам пеша.
Пред една от сергиите на пазара мустакат шишко, стърчащ зад едра камара червена капия, уговаря младо момиче с калъф за цигулка.
- Нещо по-така, като за сватба… „Рамо-рамо” знаеш ли?
- Не, аз свиря само класика…
- Добре бе, момиче, нямам нищо против. Нека е класика, но предимно гръцка и сръбска. Плащам си…
Още по-тъжен от всякога, взимам билет за някакъв балетен спектакъл. Влизам в полутъмната зала и сядам на първия ред. Някъде по средата на представлението прима-балерината и момичетата от кордебалета започват дружно да се събличат. Остават само по „палци”, а в това време драматичен дикторски глас изпълва втрещената зала:
- А сега, специално за господин Миташки, който е тук и си плаща, следва гол кючек!
Излизам преди края на танца. Вече знам защо ми е тъжно. Вадя джиесема.
- Ало, хирургията, спешен случай! За какво става дума ли? Тъга. Да! Тежка хронична тъга. Ало, не затваряйте! Няма ли кой да я разкара? Ало, плащам си-и-и-и-и-и!