Балада за спасението

На градския площад изведоха по тъмно вързаната вещица.
По-възрастните казваха, че видите ли на, за всичко е виновна тя.
Когато я запалиха, в небето блесна мълния зловеща,
но след това измряха още много хора преди края на нощта…
А вятърът разравяше остатъка от снощната погибел
и еретична пепел вместо дъжд попиваше във мъртвата земя.
Тогава някакъв човек дойде и ни нахрани с дребна риба.
Когато му предложихме противогаз, той някак странно се засмя.
А после изпълзя през влажния корем на жълтото скривалище
и тръгна блед из горната земя да търси други пръснати овце.
След седем дни един от санитарните войски ни се похвали,
че е видял човек със ореол и светещо от рентгени лице…
Той носел клисав хляб, манерка със вода и златострунна арфа.
В очите му прехвърчали искри от онзи страшен взрив.
Сред глухия безкрай го следвали без глас канцерогенни гарвани
и в тая хутенотска гробница със песен изцерявал всеки жив.
Откъслечно я чувахме и ние, въпреки че бе далече.
По острите пътеки на нощта прииждаха пулсации от звук.
И стана чудо – постепенно мракът свойто наметало свлече,
а ние тръгнахме подир Спасителя, застанали един до друг.
Така опасахме Екватора, но продължихме по-нататък…
Земята затрещя подобно бъчва със прокиснало вино.
Вървяхме в дружен строй. На всеки сто се падаше един предател.
Отсреща Северният полюс беше колкото синапено зърно.
Неверни и безумно изтерзани, ние сграбчихме живота,
а злочестивия водач разпънахме на кръст за всичките злини.
Когато стигнахме, Спасителят намери своята Голгота.
А ний, спасените, му вдигнахме надгробен паметник от чер гранит.