Терра инкогнита
“Лека нощ, поете! Туй, което си бленуваш, няма, няма да те слете.”
Пенчо Славейков |
Върху паважа дъжд плющи като въже върху манежа…
Да бях зверче разумно, щях да клекна хрисим и послушен.
А аз, наивният чергар, пътувах през света с надеждата,
че някой ден ще мерна в океана неизвестна суша.
Отсреща мускулест моряк с лице на пушена скумрия
се смее, сякаш иска да ми каже: “Аз оттам се връщам!”
Добре бе, капитане, може нищичко да не открия,
ама поне кръвта ще разбърникам, да удавя въшките.
Аз знам – отдавна на земята няма неоткрита суша.
Каквото имаше, комай раздадоха за частно ползване.
Но мисля, че е хубаво да проверя… за всеки случай,
преди да пукна от преяждане, инфаркт или цироза.
Из длъгнестия път – жени, жени, с лопата да ги ринеш!
Каквито искаш има: палави Сирени, зли Медузи…
Ако се спреш, по устните им в миг ще се стопят годините.
И кой тогава, бог ли ще издува фока с пълни бузи?
Върху паважа дъжд плющи като въже върху манежа…
Да бях зверче разумно, щях да клекна хрисим и послушен.
А аз се зъбя на света, на тоя грешен свят, с надеждата,
че някой ден водата като нищо ще залее сушата. 
|
