Изкуството ни води към съвършенството
Ивайло Диманов е човек, избрал да усеща всяко нещо в живота като чудо. Нещо повече - той притежава таланта да претворява действителността в творби - истински, емоционални и съкровени, които докосват човешката душа и предизвикват към размисъл. Много ми е приятно да Ви представя поета, писателя, журналиста и музиканта и преди всичко човека Ивайло Диманов в моето виртуално интервю с него.
Какво е за Вас мястото на хумора в изкуството и живота?
Централно, с югоизточно изложение! По ирония на съдбата сатириците са най-тъжните хора на света. Вероятно затова и аз пиша с неизменно чувство за хумор. Надсмивам се над сериозността на света, над сметкаджийската любов, над надменната смърт, над тъпата политика и дори над красотата, която все не съумява да спаси тоя грешен свят.
Неотдавна, на Панаира на книгата във Франкфурт на Майн, Умберто Еко опроверга Достоевски и заяви, че грозотата ще спаси света! Обичам самоиронията на Уди Алън и Мрожек.
Животът е едно дълго сбогуване, както казваше изящният Чандлър. Дано ми прости неуместния апостроф, но според мен човек трябва да намира сили да се сбогува с усмивка. Въпреки всичко, на инат!
Човек трябва да знае защо грее слънцето над него и какво има да прави той под това “кратко слънце”. Да диша въздуха, както казваше един театрален Икар от “Съд на честта”, и да му е ясно колко струва глътка чист въздух.
И един ден, когато се пошегува с кредиторите си и внезапно напусне тоя грешен свят, на обикновените хора да им е малко мъчно, че не са му казвали: “Добър ден, господине, добър ден!”
Как се промени българинът след промяната?
Никак. Той, българинът, все така седи на тротоара на историята, стиснал увяхнал букет и очаква поредните пороби…, пардон, освободители!
Проблемът на българина е в комплексарския му наивитет да чака спасение от по-големия брат с онзи тъп инат, с който героите на Бекет очакват Годо.
Българинът умира за свобода, но предпочита да е в робство. Някак по-сигурен се чувства, по-уютно. Хранят го, обличат го, доят го, той така си е свикнал през вековете. Чат-пат го потупат по рамото и му рекат “Молодец!” или “Вери гут, май брадър!” Нашенецът умира да го потупат по рамото и за едното потупване е готов на всичко.
Българинът обича да се смее. Най-вече над останалите българи. Ако жена му преспи с Том Круз е курва, но ако го направи с прекия му началник, това е друга работа.
Имаше един стар соцвиц. Седял Дяволът над пропастта и де кой мине, подлъгвал хората да скочат. Англичанинът – заради любимия скоч, французинът – заради жени, американецът – за повече пари. Руснакът скочил с боен вик “За Родину, за Сталину!” Само българинът не искал и не искал да скочи в пропастта. Дяволът се почесал, пък рекъл: А бе, българино, ти не можеш да скочиш в ей тая пропаст! Кой, аз ли, рекъл българинът и това били последните му думи.
 Как съхранявате детето в себе си?
Пазя си цветните сънища. Дори написах “Допълнение към Закона за защита на цветните сънища”.
Чакам да го приемат на първо четене в Народното събрание.
И здраво стискам връвта на хвърчилото.
В какво се изразява Вашето призвание в живота?
Когато автомобил на “Райфайзенбанк” прегази баща ми на пешеходната пътека, аз все още живеех като на кино. И в миг вместо романтична комедия пред очите ми се заредиха кадри от зловещ и кървав трилър. Любимата китара замлъкна, бракът ми се разпадна, уморена от скръб, мама се разболя от рак.
И тогава разбрах, че моята най-важна мисия и призвание в този кратък документален филм, наречен “живот”, е да се грижа за дъщеря ми. Тя е най-хубавото стихотворение, което някога съм писал и стига ми тая награда, когато вечер, преди да заспи, мойта малка Ива прошепне: “Татко, обичам те!”
Кои са младите български писатели, които харесвате?
Преди 20 години литературата бе трамплин за амбициозни млади хора. Социалистическата конюнктура раждаше априлска поезия и апологети, а край копанката с трици бе истинска навалица от охранени трубадури на властта.
Днес, слава богу, няма априлски вятър и комсомолски вундеркиндчета. Но я няма и копанката с триците. Днес младият писател е сам със себе си. Той пише без корист, без мисълта за пари или слава. Затова днес няма такава навалица в литературата и на мен ми е трудно да изброя повече от две три имена, при това не тъй млади.
Харесвам поезията на Маргарита Петкова, Камелия Кондова, Валери Станков и Бойко Ламбовски, драматургията на Теодора Димова. Има и неколцина млади, неизвестни още поети, които вдъхват надежда за по-светло бъдеще.
Как писателят и журналистът съжителстват у Вас?
Журналистиката е черен хляб за делник и празник, с него храня детето си. Навремето мечтаех да стана артист и понеже не станах, журналистиката бе като синтетична дрога за моята душа. Пак общуваш с много хора, казваш им това, което те вълнува, само сцената я няма.
Лошото на работата в ежедневник е употребата на изхабени от времето клишета. Информационният поток те залива с мъртви думи, които са смъртоносни кърлежи, особено за поезията и човек трябва много да внимава.
Снимка: Заедно с Аня Пенчева на представянето на “Шлиферът на Леонардо”
Какъв е смисълът на изкуството в човешкия живот?
Ако човешкият живот изобщо има някакъв смисъл, то той е кодиран тъкмо в изкуството. Тайният шифър на Леонардо не е нищо друго освен прозрението, че изкуството ни води към съвършенството.
А съвършенството е другото име на Бог. И когато душата кърви, когато ти иде да виеш от болка и самота, седни над белия лист и ще усетиш как болката лека-полека изтръпва. Превръща се в топлина, някакъв друг вид енергия, на която ставаш подвластен, смирен. Тя те води към светлината, дълбае нови пространства и хоризонти и ти откриваш колко красив, необятен и чудноват е светът.
Ако не умееш да пишеш или рисуваш, ако не можеш да пееш или танцуваш, това не означава, че не би могъл да съпреживееш, че не би имал смисъл твоят живот. Достатъчно е да отвориш книжле на Жоро Рупчев, мир на праха му, да влезеш в “Уфици”, да си пуснеш “Семеен портрет” на Висконти или да послушаш адажиото на Албинони, арпежите на Пако де Лусия или сакса на Кени Джи.
Достатъчно е да вдишаш аромата на свежа трева от строфите на Уитман или да затананикаш “Бай,бай, лайф, бай, бай, хепинез!” от “Ах, този джаз!” И тъкмо тогава ще почувстваш приятния гъдел, че има смисъл да живееш, че има смисъл да бъдеш…
Какво мислите за емиграцията?
Тъжно е! Отговора на този въпрос съм написал в едно от последните си стихотворения “Метерлинк, ти си лъжец!”:
В тая държава нещо тотално е сбъркано.
В алинеите на живота ни, в буквата, в текста.
Бягат децата ни – ято премръзнали щъркели.
Бягат към Иксланд, Париж, щата Тексас…
Често се питам с какво заслужихме несретната си участ на българи? И какво значение има кои министри ще си идат от поредното калпаво правителство, когато от тая т. нар. държава си отиват нашите деца, приятели, любови…
Кой е успехът с най-голямо значение за Вас?
Неотдавна получих голямата награда на Националния конкурс за поезия “В полите на Витоша”. Радостта ми бе огромна, защото конкурсът бе анонимен, а в журито – все големи имена: проф. Кирил Топалов, Петър Караангов, Вътьо Раковски. Мнозина утвърдени и известни поети останаха без награда, но така е в анонимните конкурси, в тях не се влияят от популярни имена, а от творбите, които участват.
Кога музата Ви е най-благосклонна към Вас?
Имам няколко любими кътчета, където поезията сама извира в душата ми. Когато съм край морето се чувствам безкрайно щастлив. На брега на Райския залив или върху скалите на стария Созопол. Както казваше Хемингуей, всяко кътче далеч от морето, е глуха провинция!
На Мадарските скали също се зареждам с невероятна енергия, изключително красива е гледката и от високия рид над Горна Секирна, родното село на татко, където отдъхвам, след като окося тревата на двора, току до извора на река Светля. Там е истински рай.
За какво мечтаете?
Да заведа болната ми майка да види Венеция! Да издам диск с авторските си песни и да ги кача в сайта си, да напиша стихотворение, което да може да излекува душата на всеки самотник, да нахраня децата-сираци, да открия ваксина срещу завистта… Ех, ама и аз се размечтах!
Интервюто направи: Наталия Николаева
20 октомври 2007 г.
|
