Ивайло Диманов: Да издадеш книга днес е като да изкачиш Еверест по северния склон
Разговарях с Паулу Коелю, когато беше в България. Питах дали ако Шекспир се беше родил днес, щеше да има успех. Коелю ми каза: „ Ако няма моите ПР агенти, няма никакъв шанс”, разказва пред ЕКСПРЕС.БГ известният поет и журналист. И още: В момента у нас има изключително талантливи млади хора, които пишат на инат.
Г-н Диманов, Вие печелите първата награда на Конкурса за поезия „В полите на Витоша”, организиран от Столична община. Какъв е смисълът на подобна награда за един поет?
Идеята на този конкурс е столицата на България да има своя поетичен форум, празник на поезията, който да стане традиционен. Доколкото разбирам, амбицията е дори да придобие някакви международни измерения. Този конкурс от една страна напомня за голямото име в родната поезия – Пейо Яворов. Макар, че е от Чирпан, той е прекарал живота си тук. И любовите, и смъртта му са се случили тук. Написал е и пиеса за нашия град – „ В полите на Витоша”.
Каква е личната мотивация на поета да изпрати произведенията си да участват в подобен конкурс?
Аз съм на възраст, на която е късно да се доказвам в конкурси. Още повече най-добрата оценка за мен се съдържа в „Дневниците” на Александър Геров, където на една дата е записано „Ивайло Диманов - много талантлив поет”. В случая ме провокира фактът, че наградата се дава от авторитетно жури с председател проф.Кирил Топалов.
Навремето младите хора, които се занимаваха с поезия, бяха в сянката на „априлските поети”. Беше адски трудно да пробиеш в родната литература, ако не си поне приятел на сина на Левчев /Владимир б.р./ и на цялото крило. Десет години чаках да видя първата си стихосбирка „Площад Гарибалди”. Публикува я издателство „Народна младеж” точно три дни, след като падна Тодор Живков. Тогава Севда Шишманова беше репортерка в Националното радио и направи едно интервю с мен. Не си спомням какво точно съм казал, но след излъчването на интервюто, я свалиха от ефир за шест месеца. Смътно си спомням, че тогава казах: „Ще стане като притчата на Левски – Свалихме лошия султан, сега ще си търсим нов.” И то стана точно така...
Но да се върна на въпроса Ви – в днешно време не са много празниците на поезията. Когато човек реши да участва в конкурс, той трябва да си дава сметка какви са му шансовете. Конкретният ми мотив беше, че състезанието беше анонимно. Иначе винаги съм си мислил, че най-голямото доказателство за стойността на едно творчество е оценката на читателя. И трите книги, които съм издал досега, включително и последната, „Шлиферът на Леонардо”, имаха втори тираж. Разговарях с Паулу Коелю, когато беше в България. Питах дали ако Шекспир се беше родил днес, щеше да има успех. Коелю ми каза: „ Ако няма моите ПР агенти, няма никакъв шанс”.
Само доброто пласиране в публичното пространство ли дава шанс на поета за оцеляване в условията на нашето настояще?
Родните абсурди, в които живеем са още от времето на Ботев. Мисля си, че България не случайно е страната с най-много убити поети. Може би става въпрос за не приспособимост. Може да се приеме, че българските поети са отстоявали идеалите си. Не са могли да ги купят.
Ако трябва да бъда откровен – поезията е онова, което ме спасява. Всъщност, чрез нея доизказвам нещата, които не мога да кажа като журналист, които не мога да напиша директно. За съжаление, въпреки демокрацията и свободата на словото, продължава да има неща, които не можем да кажем открито. Да издадеш книга днес е все едно да изкачиш Еверест по северния склон. Държавата напълно е дезертирала от своите отговорности към родната култура, а частните издателства залагат не на стойностното, а на онова, което бързо и лесно се продава - Коелю, Хари Потър, чиклит или постмодерна литературна чалга. Вече е очевидно за всички в тая държава, че политиците недолюбват книгата. Вместо да премахнат 20-процентния данък-убиец или поне да го редуцират, те оставиха българската литература на произвола на съдбата, като малолетна девойка на околовръстното. Ясно е, че политиците не четат, то им личи, но защо искат и другите българи да не могат да четат. В една анкета, правена наскоро, 76 на сто от хората не си купуват нова книга не защото не искат, а защото не могат да си го позволят! Е, ония от тях, които биха прочели "Шлиферът на Леонардо" или нови мои стихове, нека отворят личния ми сайт www.IvailoDimanov.com Там няма ДДС!
Какво мислите за младите, които днес се занимават с поезия?
В момента у нас има изключително талантливи млади хора, които пишат на инат. Обичат поезията на инат. Те си дават сметка, че това няма да напълни празните им джобове. Лошото е, че днес няма толкова пространство за изява на младите, които се занимават с поезия. Едно време имаше повече територии, повече специализирани издания. Сега виждате какво е – чалга, кеч, простотии.
Какво е мнението Ви за вашите колеги, които се опитват да се приближат до политиците и до хората с влияние?
Според мен те не са достатъчно сигурни в себе си. Стойностният творец няма място в политиката. Той трябва да бяга от нея като дявол от тамян. Политиката е вълчи капан за истинския човек на изкуството. Там той може да загуби чистотата си. Затова си мисля, че ако той вярва в това, което прави, по-добре да пише и да не се бърка в простотията. Помните, че във Великото народно събрание имаше чисти творци като Валери Петров, като Васил Михайлов, като Вили Цанков и Кирил Маричков. Те сами се убедиха, че мястото им не е там. Това, което те умеят да правят е да радват душата на човека, а не да я стягат. Както да правят в парламента?!
Между другото едно от стихотворенията ми, които бяха наградени е точно за това - че каквото и да ти случи в този живот, не бива да позволяваме да стягат в примка хвърчилото на детските мечти. В него се казва още :
Нощта разкопчава душата си с прелестна похот.
На другия край на планетата пускат хвърчило…
Животът е пълен абсурд, карцином на епохата.
Не му позволявай да стегне във примка връвчицата.
Мечтахме, танцувахме…Ей, тия трите неща и
Нощта се стопява във чашата с гръцка мастика.
Повярвай ми, всеки човек има право на щастие.
Не им позволявай да вземат усмивката ти!
Интервюто направи: Лъчезар Цветков
21 юли 2007 г.
|
